Саблезъб

Или галерия за ръчно направени от Вас ножове, кании, дръжки и всичко свързано.

Модератори: Djigit, Rigor Mortis

Правила на форума
Въф форума "Вижте какво и как направих!" се показват галерии със снимки на ръчно направени ножове, дръжки, кании и всякакви аксесоари за ножове от членове на форума. Покажете какво сте направили тук! :)

Не използвайте прекалено голям брой изображения, както и не публикувайте прекалено големи изображения, отнемащи много време за да се заредят.
Такива са изображенията по-големи от 200kb и размер по-голям от 600x600. Ако все пак се налага да въведете такова изображение, публикувайте го като линк!!!
Публикувай отговор
Съобщение
Автор
Аватар
woody
Мнения: 7233
Регистриран на: 06 Дек 2008, 22:15
Местоположение: София

Re: Саблезъб

#61 Мнение от woody » 15 Ное 2013, 20:31

Ами нали трябва да има нещо за показване, като стане изцяло готово оръжието. :D плакатите тогава.
Пътечка към сайта ми:............... http://www.mk-jewel.com/index-bg.html[/url]

magnus
Мнения: 3402
Регистриран на: 27 Юни 2009, 10:38
Местоположение: Пловдив

Re: Саблезъб

#62 Мнение от magnus » 15 Ное 2013, 21:06

Вкарай някоя елфѝчка за разнообразие де. Познавам тука една от маалата, има типичните уши за вида си, идеални за държане.

Аватар
woody
Мнения: 7233
Регистриран на: 06 Дек 2008, 22:15
Местоположение: София

Re: Саблезъб

#63 Мнение от woody » 21 Ное 2013, 00:11

Когато решил, че първата инкрустация в общи линии е готова, слънцето се било издигнало на пладне. Хапнали на две, на три, преместил пънчето отново откъм западната фасада и сгънал върху него наметалото си. Подозирал, че още само ден върху не рендосаната му повърхност, ще му докара пришки на задника. Джуджето седнало на земята до него, подпряло гръб на ковачницата и секнало огън за лулата си. След това примижало доволно към слънцето и се загърнало с облак смрадлив дим. Помълчали отпуснати известно време. Когато странникът придърпал дъската със закрепения върху нея меч на коленете си, ковачът отворил очи и протегнал ръка:
- Я ми го дай за малко това чудо – размърдал пръсти.
Подал му дъската. Късият показалец проследил очертанията. Нокътят драснал на едно две места, като че да се увери дали линиите са достатъчно изгладени.
- Ако наистина ти е за пръв път – издудна джуджето - ……..никак не е зле. Само дето си се поизсилил с тия зъбища. Такова животно нема.
- И аз така си мислех преди… колко? Май наближават петнадесетина години, – усмихнал се странникът. – докато едно такова не ме покани за вечеря…. В качеството ми на първо, второ и десерт.
- Стига бе! Колко голямо беше това коте?
- Малко по-дребно от магаре….. докато не се наежи.
- Ще разкажеш ли, значи?
- Добре, но дай да го човъркам докато си говорим.
Човекът обърнал другата страна на меча, затегнал го отново с импровизираните стеги и стиснал дъската между коленете си. След това смело започнал да пренася с чертилката детайлите от скицата върху метала на втората фигура.
Джуджето изчукало угасналата си лула и се заело да я почиства с една треска.
- Всъщност, историята беше много гадна. По онова време бях приключил окончателно със службата си при херцога на Карт. Приключил бях изобщо със служенето на когото и да било…… Или поне така си мислех. Заедно с две момчета, с които преживяхме не една кампания, решихме да отидем към Балканите. Далече на изток. В армията упорито се носеха слухове за новооткрити гранатови находища, високо в Подоблачния пояс. Не се налагало дори да копаеш, ако си намериш правилното дере. Ерозията от бурите и лятното топене на вечните ледове по високите части на планината, ти отмиват от скалата достатъчно камъчета за едно богато оттегляне. Нали знаеш войнишките мечти? Да си отвориш кръчма на кръстопът. Да си купиш булка че и стопанство на чернозем….. Такива работи.
Странникът започнал да вдълбочава с щихела и дървеното чукче основните линии в силуета на котката. Помълчал малко, сякаш да си спомни случилото се толкова отдавна.
- Така или иначе бяхме се изкачили доста високо, без да открием и следа от гранати, разбира се. Провизиите ни свършваха, а единственото живо нещо освен нас по голите склонове, беше стадо високопланински кози. Понякога ги виждахме почти на един добър изстрел с лък от нас, но винаги през дълбоко дере. С какво се хранеха тия гадини по голите камъни…така и не ми стана ясно. Лишеите ли стържеха от скалата? Мъхове ли откриваха някакви?... Виж, тях какво ги яде, докато ние напразно им се облизвахме от далече, стана ясно още първия ден, когато стигнахме на тяхната височина…. Предполагам, че точно нашата поява разсея достатъчно пазачите им, за да даде шанс на орела да отмъкне едно от малките. Не бяхме кой знае колко близо, та не успях да го разгледам подробно. Нали знаеш, силует в небето. Дребен. Но когато се спусна отгоре, сграбчи козлето и скочи с него в пропастта… Крилата му сякаш покриха половината стадо. А от тържественият му крясък, слял се с последния писък на козлето. Не зная защо, но винаги ме побиват тръпки като си спомня.
Отръскал отново стружките от краката си, завъртял дъската на опаки, за да му бъде по-удобно и продължил:
Изображение
Канехме се вече да зарежем тази работа, когато стигнахме малък планински проход. Решихме просто да надникнем от другата страна, чисто любопитство. Нямахме вече никакви надежди. Тръгнахме през него. От двете ни страни, склоновете се издигаха почти вертикално. Проходът извиваше между тях и се стесняваше все повече, когато най-младият ни спътник подритна едно черно кристалче. Дребничко, продълговато – половин кутре, но с правилна шестоъгълна форма. Хлапето го вдигна над главата си и на светлината в дълбочината му се очерта зелена звезда.
Човекът въздъхнал дълбоко:
Това камъче ни затри главите. Черно на вид, със структурата на кристал. Не разбирахме нищо от тези работи, но тогава ни се струваше, че вече сме сбъднали мечтите си. По-късно се оказа, че е турмалин. Най-добрият, който изобщо намерихме. Започнахме да ровим като луди в трошляка. Открихме още две, три парченца. Много по-дребни и мътни. Явно се бяха откъртили някъде от скалите отгоре, но не можехме и да мечтаем да се покатерим по някоя от стените. Продължихме навътре в прохода, като си гледахме предимно в краката. Може би за това не усетихме кога проходът свърши и склонът е започнал да се спуска постепенно. По едно време вдигнах глава и сякаш се отзовах в приказка. Представи си, от една неделя бродим по гол камък. Не сме виждали и тревичка. И изведнъж, сякаш точно под краката ни се откриваше огромна долина, заградена от всички страни с високи върхове. Почти в средата й имаше голямо, невероятно синьо езеро. А горите… Сякаш изведнъж се бяхме озовали на хиляда километра, в джунглите на бисерните острови. По-късно разбрахме, че целият живот в тази долина се дължи на горещите извори, които бликат на стотици места из нея, стоплят езерото, а и горите около него. Разбира се, не успяхме да стигнем до мръкнало това, което от горе ни изглеждаше само на хвърлей разстояние.
Работел чевръсто и съсредоточено, сякаш някой друг му разказвал история, на която не давал много ухо, за да не се разсейва. Вече оформял обемите с малкото плоско длето. Малко отнемане тук, изравняване и заобляне от другата страна. Силуетът на голямата котка постепенно добивал плът. Мускулите се очертавали под кожата…
Изображение
Разбираш ли, тази долина е била съвършено откъсната от света. Хората там дори не знаеха за прохода. Те изобщо не подозираха, че съществуват други човешки същества освен тях. Когато се спуснахме, или по-скоро изпързаляхме по един дълъг сипей долу, цяло село се бе събрало да ни види. И всеки един от тях искаше да ни докосне собственоръчно, за а се увери, че не сме духовете на предците им или каквото там им бе хрумнало в момента. Тримата заедно можехме да си изпросим боя на седем или осем от най-разпространените езици. Опитахме всяка дума която ни дойде на ум. Със същия успех можехме да им блеем. Сигурно щяха да ни разберат по-добре.
- Еш де пере хас ге амълби? – промърмори джуджето.
- Нее – усмихна се човекът. Чувал съм и друг път езика ви. Няколко наречия даже. Схо шташеф пфех исксемпет таскхе доомт. Така звучеше, макар никога да не успях да докарам прилично съскането. Прекарахме една ужасно дълга зима в долината и нямаше как да не понаучим някоя и друга фраза. Години след това срещнах един книжен плъх в акадските книгохранилища. Твърдеше, че няма жив или мъртъв език, който да не се среща в ръкописите им. Каза още, че си измислям шантави звукосъчетания, върху торийски езикови корени, архаични от поне четири хилядолетия, за да компрометирам орденът им…. Както и да е. Добри и простодушни бяха хората в онази долина. Базалтови ножове и върхове на копията. Никаква идея за лък. Знаеш ли, дори нямаха дума за война тези планинци. Живееха си щастливо в каменната епоха…..
Човекът прекъснал работата си, вдигнал глава и втренчил невиждащ поглед към оголяващите хълмове. Ръцете му несъзнателно превъртали инструмента. След малко въздъхнал и отново се навел над меча.
- Често съм си мислел, как ли щеше да бъде, ако бяхме останали там? Имаше три отделни села и във всяко едно поне десетина красиви, млади момичета бяха готови да окачат венеца си на врата на който и да е от нас……. Но аз май се отплеснах.
- Ами, карай – намести се джуджето и поглади брада. – Аз, значи и такива разкази обичам.
- С една дума, струваше ни се, че сме попаднали в мечтите си. Добра храна, изобилен лов, благосклонни жени, топли извори, в които всякаква умора и стари болежки изчезваха само за минути. Времето сякаш беше спряло за нас и един и същи приказен ден се повтаряше, и повтаряше,и повтаряше……. докато настъпи следващият, в който забелязахме, че върховете над долината са се покрили със сняг. А това оказа се означава, че проходът е така затрупан, че щем не щем трябва да останем в долината още половин година, че и малко отгоре…… Странно същество е човекът. Докато проходът бе открит, дори мисъл за тръгване обратно не ни минаваше през главите. Щом снегът го затрупа, долината изведнъж се превърна в затвор. Започнахме постепенно да ставаме мрачни и раздразнителни. И времето не ни помагаше много. Снеговете лека полека лазеха надолу по склоновете, а изпаренията на топлите извори често покриваха долината за цели дни с гъста бяла мъгла. В един такъв ден за пръв път видях звярът.
Постепенно слънцето се бе спуснало зад хълмовете. Човекът освободи мечът от дъската и разгледа инкрустацията от различни ъгли.
- Почти готова е. Остана само оглаждането и да му посадя малко козина. Ще стане далеч преди пладне.
Надигнал се от трупчето и започнал да отупва стружките от дрехите си.
- Рано е още за вечеря, значи. – надигнал се и ковачът. – Що не вземеш да я доразкажеш тая история?
- Става, ама хайде да се поразкършим малко, че здравата се одървих днес.
Тръгнали покрай реката. Въздухът бързо захладнявал след залеза, но по почти оголелите клони не трепвало и листо.
- В онзи ден бях тръгнал на лов. Знаеш, мъглата си играе както иска с обонянието на животните. Можеш да се промъкнеш в средата на стадото, а то да стои на щрек заради миризмата на някой шугав койот през два баира. Надявах се да издебна някоя от многобройните горски антилопи. Вървях колкото се може по-тихо по тяхната пътека, обрасла гъсто с подраст от двете страни. Различавах стволовете на дърветата пред себе си на не повече от трийсет стъпки, затова носех лъка със запъната стрела. В един момент ми се стори, че нещо помръдва срещу мен. Замръзнах на място и опънах тетивата. Нещо отново се раздвижи, мъглата сякаш се разреди малко и тогава я различих. Дребна женска антилопа, застанала наполовина в храстите, дъвчеше вечно зелените им листа. Беше с гръб към мен и шарката й така се сливаше с клоните, че ако ушите и не се завъртаха от време на време, сигурно можех да се спъна в нея, преди да я видя. Пуснах стрелата. Изглежда в същия момент и тя усети нещо и както тия животинки имат навик, подскочи от място като пружинка напред и нагоре. Вместо в сърцето, стрелата се заби в задния и бут. И тогава храстите от другата страна на пътеката сякаш изригнаха. Някакво огромно животно се метна през тях и закачи с ноктестата си лапа антилопата в полет. Захлупи я на земята, точно както прави котката, когато със скок докопа дребно пиле. След това устата му се разчекна и стана сякаш два пъти по голяма от главата му. Захапа я право през гръбнака и тези зъби, стори ми се че са колкото ръката ми в онзи момент, се забиха изцяло между ребрата й, които пукаха като трошащи се клечки. Звярът тръсна глава, вдигна антилопата и бавно ме погледна през рамо. Сякаш питаше:
„Някакви претенции?”
Човекът прокара ръка през лицето си и въздъхна.
- Нямах претенции. Изобщо не посмях да помръдна. Ходил съм на лов за мечки с рогатина. Гонили са ме вълци през зимата… Ако онова нещо обаче, беше оставило плячката си и се беше обърнало към мен, сигурно щях да се изпусна. Такава невероятна мощ се излъчваше от всяко негово движение. И онези жълти, втренчени очи……..
„Така и предполагах” – казаха сякаш с презрение. След това с едно единствено лениво движение, се гмурна в мъглата и изчезна. А аз седнах на пътеката, защото краката ми трепереха. Двадесет крачки само и щях да бъда на мястото на антилопата.
Джуджето се почесало по главата и шумно се изхрачило в потока.
- Дааа – проточило то. Всички си имаме кофти моменти. Ама нали се пак ти се е разминало. Предполагам, че след това си избягвал да се мотаеш сам в гората.
- Аха…Докато не се наложи да тръгна на лов за него. Само че за това ще си говорим утре, ако ти е интересно. Сега имам малко лична работа.

To be continued…
Пътечка към сайта ми:............... http://www.mk-jewel.com/index-bg.html[/url]

Аватар
woody
Мнения: 7233
Регистриран на: 06 Дек 2008, 22:15
Местоположение: София

Re: Саблезъб

#64 Мнение от woody » 27 Ное 2013, 19:05

На сутринта човекът наистина довършил втората инкрустация и започнал да жули цялото острие с влажен парцал и фино пресят кварцов пясък. Джуджето от изгрев ковяло две брадви, защото зимата наближавала и колкото и да отлагали, хората от селото най-после трябвало да се заемат със събирането на огрев. Когато калил челата на брадвите и ги отпуснал, дребосъкът излязъл и приседнал на слънце пред ковачницата.
- Ще ми отпуснеш ли халба джуджешка бира? – вдигнал глава от работата си човекът.
- Ха, да не си започнал да я харесваш значи?
- Не, смятам да я угася леко, след което ще можеш да си я изпиеш, ако искаш.
Ковачът вдигнал учудено вежди, но след миг съобразил:
- Аха, смяташ да ецваш острието… Става. Бирата наистина отслабва леко, но пък добива интересен привкус. Жена ми значи понякога пуска клинец в халбата си.
Затъркалял се на късите си крачета към мазето и след малко се върнал не с една, а с две пълни халби.
- За днес нямам друга работа. Пък и ти имаш да довършваш един разказ. Ще мине по-гладко с това – вдигнал втората халба.
- Направихме трампата – ухилил се човекът. След това изплакнал острието с дъждовна вода от кацата под стрехата, подсушил го, топнал върхът му в халбата и се заел да го маже с издигащата лека пара течност. За целта използвал импровизирана четка – снопче свинска четина, привързана с червен конец на борова клечка.
- Къде приключихме вчера?... Да, първата ми среща със саблезъба. Доста по-късно разбрах, че местните наричат така котката. И с пълно право, като си помисля……. Грешката, която допуснах, бе че споделих какво съм видял с приятелите си. По-възрастният от тях бе запален ловец. Помня, че докато служехме на херцога, често разказваше за ловните преходите в които придружавал като съвсем млад баща си в търсене на опасни хищници. Не че съм обръщал кой знае какво внимание на тези истории. Приемал съм ги просто като добре дошло средство за убиване на дългото чакане, съпътстващо винаги военния живот. От начина по който се оживи и очите му светеха, докато разказвах обаче, разбрах че по всяка вероятност ще преживее интересно зимата в тази долина. Опитахме с малкото научени думи, жестове и дори пантомима, да разпитаме местните за хищника. Това, което получихме обаче, бе или пълно неразбиране, или по-скоро абсолютно нежелание да се говори по въпроса.
Когато бирата престанала да бълбука и вдига пара, човекът изтръскал острието от нея и го изплакнал отново с дъждовна вода. След това добре го подсушил и накрая размазал щедро по него гъша мас с едно парцалче.
Изображение

Изображение Изображение
- Сега ми се ще да видим до колко е гъвкаво, а после започвам предпазителя – казал той.
- Ще чупим значи меч? – потрило лапи джуджето. – Може ли аз?
- Нека съм пръв – усмихнал се странникът, но усмивката му била леко напрегната. – Може би трябваше да го направя преди инкрустациите, но толкова ми бяха влезли в главата, че просто забравих.
Двамата отишли до черницата в края на двора. Раздвоеното й стебло сякаш било създадено точно за такъв вид проверки. Човекът дотъркалял пънчето до коренището, стъпил върху него и вкарал острието на меча в тясната пролука между двата от стволовете.
Изображение
Задържал го така за миг, затворил очи и си поел дълбоко въздух.
- Спокойно – сбутало го по коляното джуджето. – Всичко си му е наред. Нали бях до теб през цялото време. Нищо не си оплескал.
Леко натиснал. Отпуснал. След това усилил натиска. Отново отпуснал. Третият път приложил цялата сила, която посмял.
Изображение
- Опа! – дръпнал го ковачът за крачола. – Това значи не ти е някоя пръчка. Нали не смяташ да го носиш навит около кръста?
Човекът го извадил от цепнатината, изпънал ръка и погледнал горния ръб. Едва тогава си позволил да изпусне неволно задържаният въздух.
- Мисля, че и още ще понесе – заключил доволно. Нарочно пробвах на тясна дъга при върха. Ако разпределя огъването по цялото острие, струва ми се, че ще успея да докарам почти до успоредност двата края.

- За такава дъга изобщо не ти трябва дърво. – протегнало ръка и размърдало пръсти джуджето. – Дай ми го миличкото, да го вържа на фльонга значи.
Странникът го подал с известна неохота.
- Само не извивай за дръжката – напомнил той. – Нали знаеш, че е от мек метал?
Ковачът се ухилил, мушнал острието между краката си, демонстративно засукал ръкави и си плюл на дланите. След това стиснал с пръстите на дясната ръка при върха, сложил тези на лявата около инкрустациите, разпънал широко палците навътре и без видимо усилие започнал бавно да огъва. Дъгата не била равномерна. В по тясната си част острието се огъвало повече. Ковачът го отпуснал, преместило малко към центъра пръстите на дясната ръка, разпънал още по широко палеца и отново натиснал. Когато дъгата станала кажи-речи като тази на шкембето му, той обърнал глава към човека и повдигнал въпросително вежди.
- Как го усещаш? – попитал странникът.
- Ще понесе и още малко, значи, ама не знам дали ще се съвземе после. Твое си е все пак.
- Ами….
Джуджето натиснало още малко. Ръцете му сякаш затреперили и…
- П-у-у-ук!!!!!!
Очите на човека се окръглили. Юмруците му неволно се свили.
- Гад мръсна! Да ми пръснеш сърцето ли се опитваш?
- П-у-у-ук, П-у-у-ук – изпльокал отново звучно езикът на джуджето и то на свой ред изпънало ръка да огледа ръба на острието. След това я завъртяло рязко и ръбът изсвирил страшно разсичайки въздуха. – Лекичък ми е, че и малко дълъг с тази дръжка. Ако ползвам такова нещо в бой, ще има да ора значи земята около мен….. За недохранен дългуч като теб обаче е екстра…… Я, че то станало бирено време вече. Гледай къде е скочило слънцето.
Върнал острието на човека и тръгнал с решителна крачка към ковачницата и халбата върху пънчето си.
- Оффф – въздъхнал доволно след първата мощна глътка и забърсал с опакото на дланта съскащата пяна от мустаците си…. – И после значи кво?
- После гарда.
- Не бе, ахмак, с котето кво станало после?
- А-а-а-а, котето – проточил човекът. – После за известно време нищо. Приятелят ми започна да се губи за дълго в гората. За седмица или две, изобщо не успя да се натъкне на следа от саблезъба, но това изобщо не го обезкуражи. Имаше опит в лова на хищници и все повтаряше, че рано или късно ще открие леговището му, както и ловните му територии. Аз никак не бях изкушен от нови срещи със звяра и успях да убедя младока да построим самостоятелна колиба за нас тримата. Все пак ни очакваха дълги месеци в долината и въпреки гостоприемството на местните, имаше някои дейности, с които никак не държах да се занимавам наблюдаван непрекъснато от непознати хора. Захванахме се с голям ентусиазъм. Не липсваха и помагачи, но липсата на нормални инструменти доста ограничаваше възможностите ни. В крайна сметка се спряхме на дебели клони, необработен камък и сурова глина, вместо хоросан. Бяхме вдигнали стените малко над човешки бой, когато три последователни дъждовни дни, превърнаха двуседмичната ни работа в хубава кална купчина. Не успя да ни зарови, но поне хлапетата вече имаха място, където да си играят на „Духовете на предците, дето не знаят как се строи къща, слизат от планината.”
Човекът станал от трупчето, разкършил се и постлал платнището до стената на ковачницата.
- Днес явно няма да се работи повече – заключил той. Поне да си напека кокалите на последното слънце.
След това се изпънал върху него, успоредно на стената и опрял гръб в затопления зид.
- Един следобед нашият ловец се прибра след тридневно отсъствие – продължил странникът. - В погледът му се четеше такъв триумф, сякаш кожата на звяра е вече навита и кисне, за да омекне в някой от горещите извори. Не можеше да подреди три смислени изречения, не го свърташе на едно място, размахваше ръце като побъркан… Изобщо, личеше си от всякъде, че ловната треска здраво го е хванала. След като хапна като за три дена и престана да подскача на едно място, най-сетне успя да навърже някакъв смислен разказ. Оказа се, че не просто е успял да зърне саблезъба. Дълго дебнал по дърветата покрай местата за водопой. Обикалял също солището и по дивечовите пътеки, с риск от ловец да се превърне в плячка. И вероятно така и щяло да се случи, ако котките не проявили неочаквано пренебрежение към кльощавата му физика. Били две. По-голям мъжкар и по-дребна женска. Не се знае всъщност кой кого е проследявал, защото мъжкият издрал кората и уринирал върху ствола на дървото, на което се криел моят човек. На следващия ден, докато се промъквал по прясната следа непосредствено зад мъжкаря, женската почти кихнала във врата му от един храсталак край пътеката. Очевидно хищниците си играели с него. За щастие с играта на ситите котки. Това го навело на странен подход. Натрил горната си дреха в прясно маркирано от мъжкаря дърво. След това допълнил „букета” с малко изпражнения от женската…. и станал невидим. Двойката тотално престанала да му обръща внимание. Проследил ги до леговището им – плитка, суха пещера на южния склон. Установил дори приблизителните граници на територията им. Тя обхващала точно половината долина. Накрая се опитал да говори с ловците от селото в най-далечния край на долината. Искал да разбере, дали и друга двойка ловува в свободната територия. В отговор местните му предложили храна. Нарисувал с една клечка на земята силуета на котката. Тогава го завели до близкия топъл извор и оставили едно младо и много ентусиазирано момиче да го изкъпе. Общо взето, същата реакция, като на хората от селото в което живеехме. Котките бяха табу. Хората не ги закачаха и очевидно хищниците им отговаряха със същото. Да му мислят антилопите и другите вкусни неща в гората.
Човекът станал от платнището и се протегнал.
- Бирата ти свърши, като гледам. Мен пък ме сърбят ръцете да ковна едно малко парче за гарда. Ще омачкам някоя стара подкова. Има още време до мръкване.
- Бива, – надигнало се от мястото и джуджето. – и без това жена ми опява от началото на лятото да набия няколко нови кола на оградата, че съвсем се е килнала.

To be continued…
Пътечка към сайта ми:............... http://www.mk-jewel.com/index-bg.html[/url]

Аватар
woody
Мнения: 7233
Регистриран на: 06 Дек 2008, 22:15
Местоположение: София

Re: Саблезъб

#65 Мнение от woody » 28 Ное 2013, 18:49

Ако ви е писнало вече само да приказват, свиркайте ей. Те завалиите могат и по-мълчаливо да си вършат работата. ;)
Пътечка към сайта ми:............... http://www.mk-jewel.com/index-bg.html[/url]

Аватар
Д.Димитров
Мнения: 336
Регистриран на: 05 Яну 2012, 21:32
Местоположение: Горна Оряховица

Re: Саблезъб

#66 Мнение от Д.Димитров » 28 Ное 2013, 18:56

По-скоро,ако спре приказването тогава ще се разсвирим. ;) :D
Мъдрият се учи да може,умният-да знае.Само на глупака всичко му е ясно!

maitora
Мнения: 1248
Регистриран на: 24 Фев 2012, 23:51
Местоположение: Стара Загора
Обратна връзка:

Re: Саблезъб

#67 Мнение от maitora » 28 Ное 2013, 19:23

Д.Димитров написа:По-скоро,ако спре приказването тогава ще се разсвирим. ;) :D
*THUMBS UP*

Аватар
woody
Мнения: 7233
Регистриран на: 06 Дек 2008, 22:15
Местоположение: София

Re: Саблезъб

#68 Мнение от woody » 02 Дек 2013, 21:48

Между другото тези дни ще трябва да направим малко дървени въглища. Не че са свършили, ама сега им е сезона.
Човекът кимнал мълчаливо и хлътнал в ковачницата. Заровил се в остатъците струпани в ъгъла и започнал да прехвърля по-едрите парчета. Накрая си харесал счупено ъгълче от плуг и се заел да разпали огнището. Смятал да го разкове на дебелина малко под тази на кутрето и да пробие на топло отвора за дръжката на меча. Разбира се след това щяло да се наложи още доста да си поиграе с камъка за шлайфане и пиличките, но това вече почти не го впечатлявало.
Две, три шепи въглища, хвърлени върху остатъците от последното коване били достатъчни, за да нагрее парчето, да уеднакви дебелината му и да му придаде приблизително овална форма. От едната страна го вдлъбнал леко в средата като легенче. След това го зачервил добре, хвърлил го върху наковалнята и с най-тънкия пробой на джуджето, направил три успоредни отвора в средата му. Потопил пробоя във ведрото с вода, за да го охлади и отново заровил парчето в жаравата. Дупките били пробити почти до половината. От съприкосновението с пробоя обаче, металът около дупките изстивал твърде бързо. При следващото нагряване, използвал малкия секач. С него съединил трите дупки в продълговат отвор.
Още едно нагряване и отворът се показал от другата страна. Обърнал парчето е го разширил. С чука заравнил отново страните, след това обърнал гарда на ръб и с внимателни почуквания стеснил леко отвора. Фината пила можела да влезе в него, но той все още бил по тесен от метала на дръжката. Потопил го в кофата и се заел да напръска с вода остатъка от жарта.
Отново идвал ред на грубото колело за шлайфане. Най-трудно падал окисленият повърхностен слой. След като го свалил, изравняването на мекото желязо станало бързо.
Изображение
С по-малко парче пясъчник, заоблено по краищата, изтъркал вдлъбнатата страна. На края с пиличката оформил отвора така, че да се нанизва плътно на дръжката почти до острието.
Повъртял парчето в ръцете си. Все още било прекалено масивно и тежко. С голямата пила направил широки фази на предния и задния ръб. За гарда бил приготвил от по-рано парче бронзова и парче медна пластини. Смятал да ги инкрустира на предната и задната части, но за целта трябвало да им изкопае гнезда с щихелите. Този път нямало да бъде толкова просто. Скоро решението дошло от само себе си. Още в началото се чудел за какво служи масивното плоско парче метал под тезгяха на джуджето. Сега обаче изведнъж му хрумнало за какво може на него да му послужи. Решил да залепи с няколко капки туткал парчето на плочата и така спокойно да го обработва върху дъската на коленете си. Трябвало само да подложи някакъв парцал между метала и дъската, за да не се плъзга лесно от ударите по него.
Отново предстояло сериозно отнемане. Масивният гард трябвало да олекне. Оставали още няколко часа дневна светлина, затова излязъл пак пред западната стена на ковачницата, заел мястото си на пънчето и хванал чука и широкия щихел.
Джуджето набивало колове край оградата. Ударите му звучали глухо и мощно. Скоро към тях се присъединил звънливият екот на металната плоча.
Първо изкопал улей по периферията на лицевата част. Загладил го доколкото можал с инструмента, но в крайна сметка пак се наложило да прибегне до помощта на парчето пясъчник.
Изображение
Когато изравнил достатъчно дъното и ръбовете, се захванал да копае леглото за бронзовата пластина в средата. Работата била още по-деликатна. Трябвало да постигне правилна дъга, по която след това да извие бронза така, че да не остане никаква междина между него и желязото.
Светлината вече гаснела. Очевидно това щяло да стане на следващото утро. Сега оставил плочата на земята до краката си, въздъхнал доволно и зареял поглед в окървавените облаци на запад.
Някога баща му обичал да изпраща залеза пред вратата на ковачницата си. Казвал, че през целият си живот не е видял два еднакви. На хлапето, което бил тогава, това се струвало смешно. Очевидно било необходимо да се натрупат много, много залези, за да видиш това…. Или то може би не се виждало с очите.
За вечеря човекът отново донесъл малка делва с вино. Този път се постарал да разпредели порциите по равно в три еднакви чаши, за да не му се налага пак да разнася джуджето и не по-малко мощната му половинка до одъра им. По време на няколко месечното си гостуване в дома им, бил научил безпогрешно каква доза им е необходима за да ги развесели, без да преминават в следващата фаза на лесна гневливост или идващото скоро след това пълно вцепеняване. Не че развеселяването било всеобщо. Ковачът имал склонността да се разнежва и раздава щедро целувки и прегръдки във всички посоки.
„Не, кажи сега, хлъц… Ти мен уважаваш ли ме, значи? Ей тук, на ушенцето ми го кажи.” И го дърпал към косматата джапанка, която стърчала от руното му. Съпругата му пък опъвала над не по-малко рошавата си брада усмивка от ухо до ухо и всячески се стараела да не позволи на натежалите си клепачи да се захлопнат. Погледът й, малко разноглед от напрягането, както обичайно бил закован върху него. Единствената разлика била, че в такива моменти като че казвал: „Е, може пък и да не ти видя сметката………….. тази вечер.”
Сутрин обаче нещата стояли иначе. Човекът бързо научил да бъде ранобуден след невинните винени забавления. Иначе рискувал да го стигне опростеното предишната вечер.
Надигнал се малко преди зората и се отправил към кладенеца. За пръв път тревата на двора била покрита със слана. От устата му излизали облачета пара. Циганското лято преваляло. Следобедите все още били топли, но един вятър от севера, като нищо още утре можел да докара първия сняг. Наплискал очите си и стъкнал огнището в ковачницата със сухи съчки. Окачил над него котле с вода от кладенеца. Когато започнала кротко да бълбука, го свалил от огъня и пуснал вътре десетина стръка мента. Сложил и сушено листо от кочата билка, щипка от някаква кора и листа стрити на прах. След това го захлупил. Във военните лагери някои неща се усвоявали бързо. Щастливците… или по-скоро нещастниците преминали през двадесетина, че и повече години на битки, походи и нощувки на открито, можели да изкарат деня без закуска. Случвало се да го изкарат и без нито залък. Такъв е животът на войника, какво да се прави? Но утро без първата топла глътка, дето като удар с чук по главата прогонва прозевките и избутва някъде назад въртежите в схванатите стави… Това вече можело да докара и бунт.
След малко си налял една чаша, захлупил и нея до огнището, за да не изстива и занесъл котлето в къщата на джуджетата. Нямало да е вече топло като се събудят, но пък и нямало да се хванат за брадите от ранни зори. Седял край тлеещото огнище в ковачницата, отпивал от време на време малки глътки от чашата си и оглеждал в светлината на бледите пламъчета гарда. На изток бавно просветлявало. В главата му също. Закрепил върху машата порязаница вкоравен хляб и го сложил върху жаравата……………. Поредният ден от живота.
Когато се развиделило напълно, изтъркалял отново пънчето пред източната стена. Развил на земята до себе си парцала с инструментите и зачоплил гарда. До пладне гнездото на вложката било изкопано и подравнено. Самата бронзова пластина пък изчукал в подходящата форма върху парче дебела кожа, проснато на наковалнята. От време на време го нагрявал до червено и гасял в кофата с вода, за да бъде бронза мек и ковък. Когато паснало на мястото си, използвал най-малки секач, за да пробие отвора и го оформил с пиличката.
Изображение Изображение
За да отлепи изделието си от плочата, се наложило да нажежи до червено плоско парче желязо и да го сложи върху него. Толкова здраво го държал туткалът. Докато лепилото било все още стопено, обърнал гарда и го залепил отново. Този път с лицевата част надолу. Щом изстинал, изстъргал от повърхността му остатъците от лепилото и започнал да копае гнездото за медната пластина.
Работата била еднообразна и той я вършел почти механично. И докато ръцете си имали занимание, той ги оставил да се справят както си знаят и за пореден път се отнесъл.
Снощи, когато джуджетата се развеселили порядъчно, той на бързо доразказал историята за саблезъба. Всъщност им разказал една почти весела ловна история. Такава, каквато подхожда на гъстото вино… Има толкова много начини да разкажеш нещо. И нито един не е като да го преживееш. А той все още не бил преживял тази. И по всяка вероятност никога нямало да я преживее. Да се помири с вината си. Помнеше като да бе вчера, как тръгнаха да се сдобият с трофейните зъби на котките. Развълнувани, настървени, мъничко уплашени, може би, но с твърдото убеждение, че нищо чак толкова страшно не може да се случи на трима калени войни щом са заедно и си пазят взаимно гърбовете. Изкопаха дълбока ловна яма до едно от дърветата, които мъжкарят редовно маркираше. Отнесоха далеч всяка трошица от пръстта. Набиха на дъното заострени колове. Замаскираха отвора със сухи клони. Подредиха върху тях тънки съчки. След това нахвърляха отгоре им гнила шума. Накрая, за да вбесят мъжкия, препикаха на свой ред маркировката му. Довлякоха един гнил дънер и го разположиха така на пътеката така, че прескочи ли го котката, да стъпи върху замаскираната яма. Другия възможен подход преградиха с купчина откършени клони.
Два дена нищо не се случи. Или звярът бе усетил капана, или просто не бе обикалял териториите си. На третия ден покритието на ямата бе изчезнало. Приближиха се предпазливо, здраво стиснали копията. Пръв надникна ловецът… Изпсува люто и заби копието си в земята. Пронизана на две места от коловете, на дъното лежеше едра, мъжка антилопа.
„Поне се уверихме, че действа.” – опита се да го успокои младокът.
Извадиха животното и покриха отново ямата. Ловецът го изкорми и разпиля вътрешностите върху шумата над клопката.
„Иначе ще усети миризмата от кръвта върху коловете и няма да припари до нея. – обясни той. – Така има по-голяма вероятност. Котките всъщност са доста любопитни.”
На следващото утро чуха саблезъба още преди да са излезли на пътеката. Единият хищник виеше протяжно и страшно. Другият му отговаряше със странни мяукащи и кашлящи звуци. Гората се бе умълчала. Не се чуваше обичайното птиче бърборене. В храстите от двете страни на пътеката не шумваше нищо. Когато приближиха, първото което видяха, бе женската котка. Напрегната като пружина се бе изгърбила от другата страна на ямата. Главата й бе сведена към земята. Огромните зъби изцяло оголени. Жълтите, кръгли очи ги фиксираха диво. От гърлото й завибрира дълбоко тътнещо ръмжене и сякаш се търкулна по земята към тях като нещо твърдо, разбиващо се в колената им.
Ловецът заби върха на копието си в земята, свали лъка от рамо и извади стрела. Женската изрева предупредително и надигна глава. Задницата й се притисна към земята и тя се присви за скок. Стрелата изсвистя точно в този момент и заради приклякането, вместо в окото й попадна малко по-нагоре. Стоманеното острие разсече кожата над веждата, плъзна се по черепа и отлетя някъде нататък. От раната пръсна светла кръв и потече върху окото. Котката тръсна замаяно глава и вместо към тях, скочи в храстите зад пътеката, преди ловецът да успее да пусне втората стрела.
Мъжкият отново изрева от ямата.
„Мамка му! – изръмжа ловецът. – Трябваше да целя гърлото…. Стойте на щрек. Обикаля наоколо и може да атакува във всеки един момент. Не изпускайте копията. Аз ще се оправя с мъжкаря.”
Картинката в ямата беше грозна. Не бе останал нито един здрав кол. Натрошени на дребно, гризани, окървавени… Червата на звяра бяха провиснали от разпрания му стомах и се проточваха в кървавата кал на дъното. Десният заден крак също бе пронизан. Кожата от лявата страна на врата, висеше почти отпрана. При цялото количество изтекла кръв, чудо бе че съществото още не е издъхнало.
Гневното ръмжене на женската се чуваше ту от дясно, ту от ляво, въпреки че нито един път не я забелязаха да пресича пътеката.
Ловецът вдигна с две ръце голям, ръбест къс скала от земята и го стовари с все сила върху главата на раненото животно. Чу се хрущящ звук и кожата се разтвори на два пръста разстояние. Виждаше се бялата кост отдолу, но кръв изобщо не просълзи. То клюмна, но след малко краката му отново се раздвижиха.
„Защо не прекратиш мъките му с една стрела? – потръпна младокът. – Гадно е да го мъчим така!”
„Останали са ми само две и имам чувството, че много скоро ще ни потрябват. Не предполагах, че тези котки са толкова силно свързани.”
Взеха единствено главата. Кожата приличаше на дрипав парцал и не ставаше за нищо. Ловецът ловко я изчисти от кожа, месо и хрущяли. Заровиха я в един мравуняк близо до селото. За по-малко от седмица мравките щяха да почистят и излъскат до блясък трофея. По взаимно споразумение не споменаха нищо на местните.


To be continued…
Пътечка към сайта ми:............... http://www.mk-jewel.com/index-bg.html[/url]

Аватар
woody
Мнения: 7233
Регистриран на: 06 Дек 2008, 22:15
Местоположение: София

Re: Саблезъб

#69 Мнение от woody » 18 Дек 2013, 19:10

Туземците празнуваха. Всички момичета, станали жени през това лято, бяха окичени с венци от някакво вечно зелено растение. Те буйно танцуваха около голям огън в центъра на селото. Младежите се пъчеха в кръг наоколо, нагиздени по най-добрия според тях начин. Останалите пък се бяха разположили край десетки малки огнища в периферията. Подмятаха закачки и доста се забавляваха за сметка на младежките трепети. С една дума, хората се чифтосваха без много преструвки и условности. Кратунки с местният резлив вариант на течна радост минаваха от ръка на ръка. Колкото повече притъмняваше, толкова по-високо се вдигаше градусът на веселбата.
Ловците се разположиха край една от групите и се заеха активно да наваксват пропуснатото. Най-вече в конструирането на дълги наздравици с оскъдните си запаси от думи. Те трудно можеха да се впишат в групата на младежите, но въпреки това, скоро всеки един от тях бе потупан по рамото от усмихващо се младо същество и отведен далеч от шума на празненството……….
Постепенно леглото за медната пластина се оформило. Странникът проверявал от време как ляга на мястото си и когато останал доволен от резултата, се заел да доразшири отвора в нея, така че дръжката да влиза свободно.
ИзображениеИзображение
Когато и това станало, почистил добре двете пластини и основата с малко от джуджешката бира и се заел да сглоби трите части в едно цяло. Начупил малки парченца от калая. След това ги сплескал на съвсем тънки листчета и ги подложил между желязото и двете пластини. Накрая разпалил отново огнището и протегнал стиснатия с машата гард над кротко проблясващите въгленчета. Следял цветът на желязото. Периферията му започнала леко да жълтее. Обърнал сандвича и отново го приближил до въглените. Когато цветът започнал постепенно да преминава в светло кафяво го изтеглил от огнището. Положил го внимателно върху наковалнята и го затиснал отгоре с чука. Когато изстинал, се опитал да изчовърка с острието на един от инструментите двете пластини от леглата им. Не се получило. Кимнал доволно на себе си и се заел се да очертава с чертилката формите на гравюрата от лицевата страна.
Точно в този момент джуджето влязло в ковачницата.
- Доста си напреднал днес, значи. – отбелязал ковачът, след като повъртял гарда между дебелите си пръстчета. – Ако я караш все така, нищо чудно да стане преди Нова година. – ухилил се.
- Ти пък, за къде си се разбързал? – влязъл в тон човекът. – Сега сезонът е без много работа…. Просто ще трябва да обгрижим прасето както си му е редът.
- Да го какво? – вдигнал неразбиращо вежди ковачът.
- Ами ти си решаваш какво. Може пушено, може солено, в черво също става…. Важното е да пие повечко вино.
- Аха, аха – заклатил глава ковачът – Ти само го спомени с лошо прасето пред жената и жална ти майка, значи….. Ако толкова ти се е прияло свинско, давай да си направим един лов. И без това комшиите са пропищели, че всяка нощ им ровят картофите.
- Колко му е? – поел обратно гарда човекът и продължил да нанася рисунката.
- Това дърво, дето го рисуваш отпред на гарда пък от къде ти хрумна? Хората слагат там тролски глави, дракони, страхотии разни, а ти….
- Дървото – въздъхнал човекът. – Дървото…….- поклатил глава и прокарал нежно ръка по рисунката. – Може да се каже, че това дърво ми спаси живота……………..В продължение на половин година, този дъб бе единственият ми приятел и събеседник. Предполагам, че нямаше да издържа без разговорите си с него.
- Разговори? С дъб? А сигурен ли си, че си издържал, значи? – и ковачът завъртял дланта си многозначително.
Човекът не отговорил веднага. Подлепил гарда върху желязната плоча, изчакал туткалът да изстине и се заел да удълбочава контурите със щихела.
- Бях пленник при едни много лоши хора.– промълвил тихо накрая. – Но за това не искам дори да си спомням, та камо ли да ти разказвам.
Изображение
Продължил съсредоточено да нанася удари с дървеното чукче по опашката на инструмента и скоро гардът се покрил с непонятно криволичещи линии. От време на време сменял инструмента с друг с по-широко острие и изгребвал част от материала. Постоянно въртял металната плоча върху дъската на коленете си, за да има при всяко положение удобен за работа ъгъл.
Скоро на джуджето му омръзнало да гледа и влязло в ковачницата. А странникът без да ще се върнал в спомените си към онази съдбовна нощ в затворената от снеговете долина.
„Въпреки напредващата зима, нощният въздух там не бе студен” – мярна се закъсняло учудване в главата му. Лежаха с момичето на тръстикова рогозка в една от няколкото празни колиби в края на селото. Празненството отдавна бе приключило и само някакъв далечен тътен в планината нарушаваше нощната тишина. Тя бе сложила глава на рамото му. Пръстите й си играеха с космите на гърдите. Говореше тихо нещо, но на него му бе все още трудно да разбира всичко, затова в един момент просто остави гласа й да се лее като ромоленето на поточе и започна да се унася.
Тогава ужасът започна. Кратък женски писък го изтръгна от дрямката. Надигна се на лакти и се ослуша напрегнато. Нещо издумка чак в другия край на селото. След това изкрещя мъжки глас. Вопъл на болка. Надигна се в кресчендо и продължи да се надига до невъзможна за човешко гърло височина и продължителност…. „А-а-а-а-а-аа-а-а---- Аааааааааааааааааааааа-аааааааааааааааааааааа” – пищеше мъжът, сякаш никога няма да спре. Скочи от рогозката и зашари в тъмнината с ръце за копието. „Ааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааа!” – дереше се гласът. Когато най-после напипа гладката дръжка, един друг звук надделя над писъците и от него голото му тяло сякаш изведнъж усети студа но не този на зимата. Чистият страх на преследвано животно накара всяко едно косъмче по тялото му да се изправи. Само едно същество в тази долина можеше да издаде подобен рев. Женската на саблезъба. Бе дошла да го търси. Не. За друго бе дошла. Друго търсеше в човешкото село хищникът. Него търсеше. Приятелите му……
Момичето се вкопчи в ръката му и заломоти нещо уплашено. Изтръска я, като досадно насекомо и хукна към тяхната колиба. Препъна се в нещо, залитна, блъсна се в стената на една постройка. Писъкът не секваше. Извиваше се в нощта. Нечовешки, разтърсващ, каращ мускулите му да омекват.
- Неееее! – изкрещя неистово. Идеше му да запуши ушите си, да избяга от този звук. Искаше приятелят му да умре. Каквото и да е, само и само да спре да пищи. Защото вече знаеше с оная сигурност на обречените, чий точно е гласът в който не можеше да се познае нищо човешко.
Влетя в колибата с насочено напред острие и веднага разбра каква глупава грешка е допуснал. Мракът вътре бе непрогледен. Мракът се мяташе и тръшкаше по земята. Мракът вонеше на звяр, кръв и урина. Мракът продължаваше да вие и на него не му оставаше нито едно сетиво с което да го посрещне.
Изръмжа като бесен и замахна хоризонтално с острието на копието.
- Махай се! – изрева. – Пусни го!......... Ето ме. Тук съм.
Размаха отново острието във всички посоки и се дръпна назад, за да опре гръб в стената. Писъкът най-после пресекна с гъргорене, но ушите му кънтяха. Някой… или нещо дишаше тежко само на няколко крачки пред него. Приклекна и затисна с коляно края на копието в земята. Нещото изсумтя и се надигна. Очите му проблясваха в мрака. Тих, скимтящ звук клокочеше в гърлото му.
„Може би е ранено?” – разцъфна за миг надеждата.
Изведнъж сянката се люшна към него. Стисна до болка с две ръце дръжката на копието и на свой ред с вик се хвърли напред. Повече чу отколкото усети, как върхът прониква в плътта. След това стоманата се натъкна на кост и застърга по нея. Натисна с цялата си тежест, завъртя и едновременно вдигна дръжката, за да го прикове на пода. Животното безмълвно се стовари и не помръдна повече. Неговите крака също не издържаха. Ръцете му се тресяха неконтролируемо. Опита да се надигне. Не успя. Пролази обратно до стената и напипа стиска от сухата трева с която бяха уплътнили многобройните дупки. Измъкна от джоба си торбичката с кремъка и огнивото. Ръцете му така трепереха, че първият удар попадна в пръстите. Удари отново. Отново. Нито една от слабите искри не искаше да се задържи върху праханта. Наведе глава и я стисна за миг между коленете си. Не искаше светлина. Не искаше да види какво се е случило с приятелите му. Единственото, което му се щеше, бе да се свие на земята и да забрави онзи писък, който все още отекваше в главата му… Удари огнивото. Отново. Искрицата най-после се вкопчи и замъждука. Безкрайно внимателно я раздуха. Загърна тлеещото късче в сухото сено и го размаха. Когато пламъчето лумна, протегна ръка нагоре и вдигна глава.
- НЕ-Е-Е-Е-ЕЕЕЕ! – простена. Звукът странно му напомни на онзи, който бе издало отнесеното от орела козле… Затвори очи, но картината се бе запечатала дълбоко и за винаги зад клепачите.
Можеше да види всеки детайл и днес. Всъщност… по-трудно бе да не я вижда всеки път, когато затвори очи.
Човекът въздъхнал и завъртял отново предпазителя. Гравюрата била готова. Всъщност не. Искала още малко заглаждане в коренището на дървото.
ИзображениеИзображение
Протегнал се за фината пиличка и внимателно тръкнал няколко пъти. След това станал. Изтръскал застлания на коленете си парцал и влязъл в ковачницата.
- Имаш ли каменни въглища? - обърнал се към джуджето.
- Колкото искаш, ама не стават за работа. Прекалено много сяра има в тях.
- Точно заради нея ми трябват.
- Вземи си –махнал с ръка ковачът. Под навеса зад къщата. В чувалите.
Странникът насипал две шепи каменни въглища върху жаравата и настъпил духалото. Когато се разгорели хванал гарда с машата и го протегнал над тях. Завъртял го няколко пъти и го изтеглил да се охлади. Желязото, бронза и медта били покрити с равномерна, тъмно сива патина. Завил го в посипания с фин пясък влажен парцал и внимателно го разтъркал между дланите си. Когато приключил, патина била останала само в ниските части на гравюрата.
ИзображениеИзображение
Поставил гарда на мястото му и с парче предварително разцепено като вилка дърво го набил, докато опре в основата на меча.
Изображение

To be continued…
Пътечка към сайта ми:............... http://www.mk-jewel.com/index-bg.html[/url]

maitora
Мнения: 1248
Регистриран на: 24 Фев 2012, 23:51
Местоположение: Стара Загора
Обратна връзка:

Re: Саблезъб

#70 Мнение от maitora » 18 Дек 2013, 19:38

*BRAVO* *BRAVO* *BRAVO*

Аватар
dido
Мнения: 2854
Регистриран на: 28 Май 2009, 22:47
Местоположение: yambol

Re: Саблезъб

#71 Мнение от dido » 18 Дек 2013, 22:19

*BRAVO* *BRAVO* *BRAVO* *BRAVO*

Аватар
morbili
Мнения: 985
Регистриран на: 16 Авг 2008, 17:16
Местоположение: Карлово

Re: Саблезъб

#72 Мнение от morbili » 19 Дек 2013, 00:22

Уникално *OK*
"На скеитборд не можеш да внимаваш,мой човек."Едно хлапе

DrVeT
Мнения: 230
Регистриран на: 08 Мар 2011, 22:42
Местоположение: гр.Ямбол
Обратна връзка:

Re: Саблезъб

#73 Мнение от DrVeT » 19 Дек 2013, 10:34

Очакваме продължение !!!

Hof
Мнения: 1752
Регистриран на: 30 Яну 2010, 09:54

Re: Саблезъб

#74 Мнение от Hof » 19 Дек 2013, 10:46

:) *THUMBS UP* Четем , гледаме, учим се.
"Древние знали намного меньше нас, но гораздо больше понимали"
Изображение

Аватар
kr.bonev
Мнения: 631
Регистриран на: 15 Апр 2013, 21:37

Re: Саблезъб

#75 Мнение от kr.bonev » 19 Дек 2013, 12:51

Евала ,Мишо,немога да си свърша работата днес.Като го зачетох от сутринта та досега на един дъх(даже се дразня на клиенти - влизат и ми прекъсват четивото).Очаквам с нетърпение прродължение ,особено след като успях да видя и пипна с ръце този "съблезаб" меч. *BRAVO*
Не вземай живота твърде на сериозно, жив от него няма да се измъкнеш !

Публикувай отговор